Кой би искал да се спуска със ски от връх, чието име е звучното “Avalanche Peak” - Лавинния връх?!? Ех, потенциално - много хора. Четете нататък…
Ако пътувате от Запад на Изток по магистралата Транс-Канада, между популярните ски градчета Revelstoke и Golden, пътят ви пресича планините Selkirks (част от планинската верига Columbia Mountains) през един от най-легендарните проходи за беккънтри ски в света, а именно Rogers Pass. Всякакви суперлативи за Rogers Pass не са излишни. Можем съвсем смело да твърдим, че няма много места на тази планета, които могат да му съперничат, комбинирайки достъп, директност, естетика, грандиозност и експозиция на възможните линии. Разбира се, и риск.
Един от склоновете директно над пътя, които със сигурност ще ви хванат окото, докато шофирате , е спускането от рамото на Лавинния Връх - Avalanche Crest. Върхът придобива името си заради лавината с най-много жертви в историята на Канада, която пада през 1910 година, удря влака движещ се по Транс-Канада, а в инцидента загиват 58 души. Склонът на рамото се издига на почти 1200 вертикални метра (самият връх е значително по-висок) директно над най-близкия паркинг, което значи, че ако уцелите правилните условия, имате шанса да спуснете тези 1200 вертикални метра само в 2 км линейно разстояние, непосредствено до вратата на автомобила си. Простата математика показва, че средният наклон е 30+ градуса като на склона има и по-стръмен пояс, който достига до 45 градуса. Теренът представлява класическата гигантска канадска лавинна просека с ширина над 1 км, пълна с метри лек , пръхкав сняг, всякакви снежни гъби и форми, и малки “коледни” дръвчета за разкош.
Така видяхме и ние склона по време на едно дълго наше пътуване със Станислав Радков (за кратко Стамбето) през февруари 2016. Бяхме карали вече в продължение на 10-тина дни в района и след поредния валеж без почти никакъв вятър, ниски температури и идващо след часове затопляне, решихме, че сега е моментът да ударим “Крест”-а. Планът ни беше прост - да се качим максимално бързо, да се спуснем още по-бързо и да сме си тръгнали преди условията да са се влошили. Денят беше 14-ти февруари, Св. Валентин – но това нямаше привидно никакво значение в случая. Направихме класическата закуска в Ревълстоук в 5 сутринта и бяхме една от първите коли на паркинга (б.а. поради скорошния валеж, снегопочистването и тенденцията хората в тази част на света да оставят бележки на колите си къде отиват, ставаше ясно, че всички други коли бяха на хора, отправили се още в предходни дни по-навътре в планината по други маршрути, а не са дошли във въпросния ден (или поне така си мислихме). Тръгнахме нагоре и почти веднага влязохме в типичния за Роджърс пас режим на изкачване - разбирайте супер стръмно пантене в приказно красива гора с лек пръхкав сняг, на ръба на възможностите на коланите, където всяко дърво и клон ти е на помощ, а на много от кик-търновете в опора се превръща и приятелят зад теб :)
Склонът, както се вижда от прохода Trans-Canada.
Катерехме упорито, в настроение, изглежда първи в района за деня. Движехме се по скрити под 30-40см нов пръхкав сняг стари следи. По-късно отнякъде се появи нова следа, ние я последвахме и след около общо два часа започнахме да навлизаме в смесената зона, където гората отстъпва на алпийския терен. В този момент започна да ни настига друга група от 2-ма души, която тук за краткост ще нарека групата на “Разумните”. Естествено, удари ни “паудър треска” и започна едно неволно състезание с “Разумните” - сякаш 2-ма души могат да ни отъпчат склон широк над 1 км. Темпото им, обаче, беше наистина доста силно, скоро осъзнахме колко е абсурдно участието ни в това съревнование и просто ги пуснахме пред нас, като запазихме някаква дистанция от 50-100м. Скоро смесената зона отстъпи място на алпийската и тук дойде първата изненада на “Креста” - горският терен почти веднагически отстъпи място на остър като “Кончето“ ръб, на който се усещаше съвсем лек ветрец. Той, обаче, беше абсолютно достатъчен да пренася впечатляващи количества сняг към склона, който планирахме да караме. На всичкото отгоре преминаваха ниски облаци, или по-скоро надигаща се от долините мъгла, която на моменти намаляваше видимостта до минимум. Малко преди ръбът да стане съвсем остър, имаше леко заравняване, на което за наша изненада бяха спрели “Разумните”. Те ни казаха, че предпочитат да не ходят по-нагоре и ще се спуснат от тази позиция. Ние се изненадахме, защото изглеждаха доста опитни, но все пак продължихме напред. Ръбът започна да прави леки чупки и 200 линейни метра по-късно, на една по-голяма такава, сякаш висеше прилична навейка от сняг. Стамбето спря и започна да се оглежда, опитвайки се да види дали наистина имаше навейка или е просто зрителна измама. Искаше ми се да му кажа, че няма проблем и да продължим напред, но навейката изглеждаше съвсем реална, голяма и изключително подозрителна. Бяхме на самия ръб на рамото на Лавинния Връх, желаният склон беше под нас и всяка крачка напред по ръба ни даваше някой друг допълнителен метър спускане, но….
Но навейката си беше навейка и изглеждаше доста трудно да бъде премината безопасно. Обсъдихме го няколко пъти, но не намирахме решение, а в това време ветрецът си работеше. Зад нас от мъглата изникна още една група - за кратко групата на “Готините”, която се състоеше от мъж и две руси жени, които изглеждаха като идващи от Европа хора и имаха тежък немски акцент. “Готините“ ни попитаха какво правим - ние им споделихме нашите притеснения, но не успяхме да довършим, защото те ни се изсмяха и продължиха напред. Преминаха проблематичното място без да се случи нищо лошо, но почти веднага след това спряха, защото следващият “скок” на ръба изглеждаше още по-зле. “Готините” започнаха да се оправят бързо и буквално след няколко минути мъжът беше готов за спускане. Ние продължавахме да се суетим и затова решихме просто да погледаме. Позицията, на която стояхме, позволяваше буквално последното относително безопасно “влизане” в склона преди навейката и от групата на тримата пред нас ни деляха само 20-30 метра. В този момент при нас се появи още една двойка - мъж и жена, която бих нарекъл “Влюбените”. Те изглежда бяха местни, с типичните не много чисти, но много използвани ски екипи и американски шапки с козирки. Попитаха ни какво се случва, ние им споделихме нашите опасения, те се съгласиха и започнахме заедно да гледаме действията на „Готините“.
Мъжът от въпросната група нададе радостен вик, окуражаван от девойките, влезе агресивно в склона и почти моментално предизвика отцепване на лавина с порядъчни размери. Стамбето изкрещя силно „A-V-A-L-A-N-C-H-E“, аз упорито натисках копчето на GoPro-то си (всъщност току що го бях спрял и изтървах цялото действие), русите жени се разпищяха, а групата на „Влюбените“,предполагам, гледаше онемяла. Навлизането на мъжа в склона предизвика моментално срутване на навейката, която ни беше спряла, тя задвижи още значителни количества сняг от подветрената част на ръба и цялата тази огромна маса пое стремглаво надолу по големия наклон заедно с мъжа в нея. За негово щастие, точно на траекторията му с лавината, няколко метра по-надолу се оказа, че стои самотно дръвче, може би най-високото такова по склона на планината. Скиорът се удари силно в него, първо го прегърна, после се вкопчи отчаяно в този безименен спасител , а ние – всички, които наблюдавахме случващото се, изкрещяхме в купом – „Дръжжж“, кой на какъвто език се сети.
Ако сте имали шанса да гледате „Сънчо“ през 80-те, то със сигурност си спомняте момента, в който мечето-скиор се озовава на върха на едно борче, което започва да се огъва под неговата тежест. Е, точно такова беше и положението на „нашия“ скиор, вкопчен в самотното борче* (б.а. всъщност говорим за субалпийска ела, високо дърво с малък диаметър, с форма на копие, което е типично за района). Дръвчето се огъваше под тежестта на мъжа почти до положение „надолу с главата“, а през тях преминаваха купища сняг, които на моменти ги покриваха напълно, докато изтичаха надолу по склона. Дръвчето, което беше устояло на бурите и огромните снеговалежи в сърцето на Glacier National Park, устоя и този път, при това с допълнителен товар.
Лавината замина надолу по пътя си и ние не успяхме да проследим повече какво се случи с нея и каква бе траекторията й, поради големия наклон и намалената видимост. Някъде долу в далечината – 1200 вертикални метра под нас, от време на време се провиждаше Транс-Канада с бавно и шумно пъплещите камиони. Готов съм да се обзаложа, че на всеки един от нас, стоящите в този момент на ръба на „Крест“-а, по-скоро му се искаше да е там долу на пътя, отколкото на ръба с този склон под върховете на ските ни. Потърпевшият слезе от дървото, изтупа се от снега, пооправи си екипировката и първоначално настана неловка тишина, която бързо прерасна в истинска шумотевица. В групата на „Готините“ момичетата пискаха почти истерично и предполагам, че питаха на немски „А, сега какво да правим?!?“. Мъжът им даваше някакви инструкции как да се спуснат до него по следата на лавината, която беше най-безопасното място в този момент, и после да продължат заедно надолу. Ние със Стамбето спорихме какво точно да направим от тук нататък, дали да се опитаме да се върнем наобратно към гората или да се спуснем от тази позиция. Какво щеше да стане, ако не бяхме толкова предпазливи малко по-рано и бяхме пресекли навейката? А какви са шансовете за втора лавина предвид, че преносът продължаваше с пълна сила и по ръба имаше достатъчно натрупвания от сняг за далеч по-голямо отцепване? Какъв е рискът да се появят още групи и хора по-късно над нас?!? Най-интересният разговор обаче, или по точно монолог, се водеше в групата на „Влюбените“ зад гърбовете ни. Мъжът гледаше в земята и се опитваше да мънка някакви отговори, докато в това време жената изсипваше истинска тирада на главата му. Преведено на български, нещата долу горе звучаха така: „Какво правим тук? Ти ми каза, че ще се разходим съвсем лежерно за Свети Валентин! Нали е празник? Нали ми обеща, че ще е лесно? Тук падат лавини? На къде ще ходим сега? Не искам да умра на Св. Валентин!“ и т.н. и т.н., буквално плачеше тя.
Колкото и да беше забавна за наблюдение тази сценка на връх празника на влюбените, вятърът и преносът на нов сняг в склона не спираха, а и студът се усещаше все повече в ръкавиците. Затова ние бързо трябваше да предприемем нещо за себе си. След бурно обсъждане, все пак решихме да се спуснем по склона от настоящата ни позиция, държейки се между последните останали дръвчета и избирайки участъците с по-малък наклон. Или, както Стамбето би казал на габровски – „да караме в измичното“, до колкото може да има някакво „измично“ изобщо в толкова стръмен склон. Той тръгна пръв, а аз останах да чакам нервно да ми се обади по станцията. Мина може би около минута, която ми се стори като 10. В общи линии ми се въртеше мисълта, ако сега падне лавина къде всъщност ще го търся из дебрите на този огромен склон и въобще кога и как ще разбера, че нещо се е случило, тъй като нямах повече от 50 линейни метра видимост надолу, а следите от каквото и да било се губеха почти моментално в толкова пръхкав сняг. Съвсем скоро чух гласа му по станцията, който ми казваше, че условията са перфектни, да карам на макс и че ме изчаква на някакво удобно място над стръмния пояс на склона (около 250-300м денивелация по-надолу). Тръгнах с всичката газ, с която мога да карам контролирано и да, наистина снегът беше 10 от 10, точно както си го представяхме. Малките дръвчета даваха необходимия контраст в намалената видимост, нещо доста типично за карането в канадските планини. Мога да кажа, че всичко беше чудесно, с изключение на моментите, в които падаха лавини.
Събрахме се със Стамбето и се доуточнихме, че карането ще продължи със същата скорост (и почти гарантирано - удоволствие) и че следващата спирка ще е паркингът . В този момент, малко по-встрани от нас, се появи групата на „Влюбените“, или по-точно мацката. Тя изписваше огромни, красиви завои със ските, в истински Канадски стил, в агресивна стойка, а от кантовете и хвърчаха буквално тонове сняг. Когато доближи стръмния пад под нас, тя почти не намали, а просто го прелетя с викове на щастие, правейки няколко големи 5-6 метрови „дропа“. Мъжът я следваше на някакво разстояние почти толкова щастлив и той. Предполагам, че при тази гледка от нейното каране и той, и ние си мислихме за огромното противоречие между сцената, която му разигра горе на върха, и реалните й ски умения. Изпратихме я с типичните епитети и подвиквания, които скиори мъже използват за жени, каращи толкова добре ски и продължихме надолу.
Втората част на спускането премина без особено интересни събития, като изключим стотиците метри завои в перфектна дълбока пудра, всичките гъби, спайнчета, улейчета, скалички, коледни дръвчета, малки скокчета и други екстри от подобен тип, които предлагат канадските линии. За нула време се озовахме на Транс-Канада с гръмнали бедра и широки усмивки, и съм сигурен, че ако не бяха събитията от по-рано и бързо идващото затопляне на времето, щяхме да се огледаме за второ спускане.
С далеч по-превъзбудено настроение тръгнахме към колата и докато се изкатервахме по купчините сняг, оставени от снегопочистващата техника, аз започнах да оглеждам колите по паркинга. Автомобилите от предните дни си бяха по местата. Един автомобил напускаше паркинга и предположихме, че това е групата на „Готините“. Предполагам, за да се почерпят порядъчно или поне мъжът със сигурност. „Влюбените“ си оправяха екипировката и по всичко изглеждаше, че празникът ще продължи за тях съвсем подобаващо и според очакванията. Нашият автомобил си беше там, а до него имаше само още един, който будеше въпроси. Тъй като мястото беше удобно и едно от малкото налични сутринта, непредполагащо закъсване в снега, то би следвало да бъде заето рано през деня. Ако обаче е било заето рано през деня, то на коя група е този автомобил? Единствената група, потенциален собственик на тази кола, би могла да бъде групата на „Разумните“ – помните ли ги? Тези, които ни изпревариха в началото на деня, после се отказаха и се спуснаха първи. Каква може да е била линията и съдбата им, за да не са се върнали още на паркинга, предвид, че започнаха спускането си поне 30 минути по-рано от нас?!?
Момент. Ако цялата тази линия на мисълта ви се струва много странна и въобще излишна, то държа да отбележа, че къде ще си спрете колата на Роджърс пас е основен проблем. Поради огромните количества сняг, често 4-5 и повече метра на земята, работата на службата, стреляща по лавините с артилерийски оръдия, ограниченията в зоните за спиране на дневна и часова база, намирането на място за паркиране без навлизане в конфликт с рейнджърите или без закъсване, е сериозна задача. Оттам , а и по чисто скиорски съображения, съвсем обичайно е за хора, имащи идея за карането на ски на Роджърс пас, да наблюдават паркингите, броя на автомобилите, свободните места и прочие при всяко преминаване нагоре или надолу. Наличието на този автомобил на мястото, на което беше, наистина будеше някакви притеснения за съдбата на собствениците му. Попитахме „Влюбените“, но и те нямаха идея. Реших, че вместо да се чудим цяла вечер и да четем в новините, е по-разумно да звънна на парк-рейнджърите и поне да ги информирам за случките от деня.
Набрах номера на парка. Казах локацията, че сме били 4 групи на склона, че сме били свидетели на лавина, че все още една от колите е на паркинга, и че се чудим дали има връзка с групата, която се спусна първа, но така и не срещнахме повече. Насреща получих приблизително следния отговор:
„Благодарим ви, че се обаждате. Да, има връзка между автомобила и хората, за които говорите. Въпросната група е била ударена от предизвиканата лавина, в по-ниската част на склона. Единият човек не е затрупан, другият е изровен от него, няма сериозно наранявания, но има фрактура.“
„Ъъъ….?!?! Има ли нужда от нашата помощ?“
„Не, може да си тръгвате. Хеликоптерът в момента пътува към тях.“
Прекъснах линията, а въпросите бяха твърде много.
Карайте ски! Честит Свети Валентин 😊
ПОСЛЕПИС! Ако сте стигнали до тук, то определено ПРОЧЕТЕТЕ до края.
Разказвал съм тази история не веднъж на приятели, но в крайна сметка исках да я напиша и да я публикувам точно на Свети Валентин. Осем (8) години по-късно, през Януари 2024 най-после се наканих, но успях да напиша само половината и така файлът остана на моя „десктоп“ още цяла една година. Януари 2025 се върнах към темата, дописах, така както аз си го спомням и както смятах, че сме го преживели. Изпратих файла за редакция на Стамбето, а когато той ми го върна, в края имаше мистериозен коментар „дали да не вметнеш за видеото в Интернет от хората, които ги настига лавината?“. Какво, по-дяволите, ставаше тук? За какво видео говореше той?
Беше късно вечерта, разрових мрежата и не очаквах, че ме очаква дълга нощ. Наистина съществува видео от групата „Разумните“ и интервю, публикувано в канадските форуми преди 9 години, но то не беше попаднало в моето полезрение. Още по-изумително беше съдържанието на интервюто. Ето някои детайли накратко:
Групата на „Разумните“ е от двама братя от местната общност. Единият от тях наистина е контузен, но не с фрактура, както ми казаха по телефона, а изключително тежко: 5 счупени ребра, пробит бял дроб, контузии на черен дроб, бъбреци и инфаркт вследствие на удар в дърво.
Хеликоптерът не успява да ги спаси този ден, поради ниската видимост. Те остават в планината и прекарват цели 16 часа до следващия ден в снежна пещера.
Оцеляването на скиора се смята от специалистите за истинско медицинско чудо. Той успява да се възстанови напълно.
Групата на „Готините“, която изглежда е от Швейцария, реално вижда пострадалите при спускането си и им помага за изкопаването на пещерата. Ние и „Влюбените“, обаче, изобщо не ги забелязваме (нашите линии са още „по-навътре“ в склона).
В района има още една група от трима норвежци и това вероятно е колата, която виждаме да си тръгва. Автомобилът на швейцарците повдига нашите съмнения, а този на „Разумните“ така и не сме го забелязали изобщо.
„Разумните“ правят второ спускане за деня (затова и по някое време се вливаме в съществуваща следа), но при него започват от безопасната точка на първото си спускане и предприемат траверс към по-опасната част на склона. Реално в този момент над главите им и в ляво, и в дясно има други групи с хора , но поради ниската видимост и наклона не всички присъстващи осъзнават напълно действията едни на други. Така се стига и до инцидента.
Завършвайки този текст, аз все още съм смаян от цялата тази история, разгънала се за мен с почти всичките си детайли 9 години по-късно. Въпросите и изводите за каране на големи и технични склонове при наличие на човешки и други фактори, наистина са прекалено много.
Все пак за финал - искам да уточня, че това не е анализ на лавинен инцидент, а по-скоро художествен текст, отразяващ лични възприятия, разбирания и спомени.
Януари 2025
Д. Димитров
Редакция: С.Радков, Н.Панова
Comments